Оставката на министъра
Чво.Р., тридесет и нещо годишен, живеещ в София, беше традиционно спокоен човек, но когато опираше до работата му беше истинска машина. Искаше всичко да е перфектно, дори когато нямаше достатъчно време или възможност да изпълни задачата си. Той имаше идеали, следваше ги и дори когато изпаднеше в безизходно положение, той не се предаваше, а правеше всичко по силите си, за да отстоява убежденията си. Но хората се променят… Чво.Р. се интересуваше изключително много от политиката. Следеше всички възможни телевизии, четеше вестници, интересуваше се с една единствена цел — да научи колкото се може повече. Дори стана член на партията, която харесваше.
Не след дълго той получи висок пост в своята партия. Това го направи щастлив. Може би имаше всичко, за което си мечтал до момента, но това сякаш не му бе достатъчно — колкото повече имаше, толкова повече искаше — непреодолимият закон на капитализма… Тук може би е момента да отбележим, че Чво.Р. не беше съвсем нормален човек. Макар да беше от обикновено семейство, той винаги е смятал, че е специален, че е избран да постигне нещо значимо, че е нещо повече от обикновен гражданин. Трябваше му само малко помощ, за да постигне целите си, една голяма част от които бяха благородни. Сега имаше този реален шанс да го направи, трябваше му нещо съвсем малко, за да го постигне.
Месеците, годините на упорит труд се отблагодариха. Чво.Р. вече можеше да промени ако не света, то поне държавата към по-добро. Но той се промени — стана министър. Странно нещо е властта. Уж не е кой знае какво, но в същото време опиянява. Както казва народа — дай на човека власт и му гледай сеира. Или нещо подобно…всъщност няма значение. От друга страна нашият „герой“ не беше от този тип хора. Той беше любвеобилен, състрадателен, дори хуморист. Но тази власт… тя го промени из основи. Министерският пост му даде не само власт, а и пари. Не, не става дума за заплатата му — тя не беше кой знае колко висока, но достъпът му до държавните бюджети му даваше шанс за нещо повече. Нещо, което ние наричаме корупция, кражба, престъпление… Да, но Чво.Р. не открадна! Той беше честен, беше от добрите!
Но не за дълго — 4 месеца по-късно беше сключена сделка, която беше на загуба за държавата … и на печалба за него. Тогава той осъзна, че може да има хубава къща, маркови дрехи, лъскава кола, дори не само една. Кражбата стана негова практика, но какво значение имаше, когато всичко се развиваше нормално? Държавата си седеше на същото ниво, никой не го подозираше, дори и собствената му жена, която той нагло лъжеше. Но тя го обичаше силно и искаше всичко това да бъде истина. И все пак се съмняваше. Колко богата държава е България, че да дава по 100 хил. лева премии на министрите си? Това съмнение я убиваше, но въпреки всичко умееше да се преструва пред мъжа си. И го правеше.
Година траеше нейното колебание — най-накрая тя реши да поговори с Чво.Р. за парите, които носеше вкъщи. Всичко й стана ясно — тя не беше глупава жена. Властта наистина променя, променя дотолкова, че дори може да обърне човешко име наопаки — той вече беше Р.Овч. Истината боли, особено що се отнася до близък човек…
Съпругата на Р.Овч. му постави ултиматум — или да си подаде оставката или тя няма да бъде повече с него. Всичко беше ясно и картите бяха на масата. Но как да се откаже човек от тази власт и тези пари? Това се случва веднъж в живота…
Следващите дни бяха дни на напрежение. Р.Овч. трябваше да реши. През това време той беше доста неспокоен. Не можеше да спи, не можеше да мисли, не можеше дори на говори. Всичко, което му се случи, сякаш бе сън за него, който се бе превърнал в кошмар… Седмица след скандала Р.Овч. посети премиера и му връчи оставката си с думите „Когато човек тръгне по лошия път, само най-близките му могат да му помогнат да се върне обратно.“, обърна се и хлопна вратата, тичайки бързо по стълбите надолу.