Оставката на министъра
Господин Урунгелов ръководеше повереното му Министерство вече втора година. Две години напрежение и вътрешно-министерски интриги. Две години лицемерие и панаири. До гуша му беше дошло да се прави на човечен, състрадателен и народолюбив. Властта бе сладка, но без пиперливите подправки към нея. То не бе сол в раните на предателството, то не бе пипер в службогонството. Урунгелов обичаше месо, но не понасяше мерудиите към него. Подчинените му знаеха любимото му ястие: свинско бон филе с гъби. Без никакви подправки. Така беше възпитан- в консервативно-социалистическо-работническо мислене. А селско-горския му произход повеляваше дивеча да се отстрелва смело и консумира пресен. Тази постановка Урунгелов прилагаше и в работата си. Всеки път, когато под прозореца му заподскачаха разни свинеподобни с искания за оставката му, Урунгелов се появяваше достолепно сред масите и теглеше сърцераздирателни речи за прехода и за тежестта, която бе принуден да търпи в качеството си на Министър. За съжаление, народът беше станал мнителен. Дори когато се лиши от любимото си ястие за седмица и премести колана на панталона си с една дупка назад, хората не се трогнаха, че и той гладува като тях и заквичаха още по-ожесточено. Смутни времена бяха настанали.
Най-често изстрелваната дума под прозореца му беше „Оставка!”. Дивеча скачаше като обезумял и скандираше „Оставка!” ежедневно. Само доброто му възпитание го възпираше да извади карабината и да я развърти срещу психясалия електорат, както той си знаеше. Отдавна да беше зарязал и възпитание, и маниери, и да е изравнил глиганите със земята, ако не бе зоркото око на Европейския съюз. Подобни Балкански нрави не се котираха сред евро братята ни и Урунгелов внимаваше изключително много да не сгази някоя фъшкия и да се разсмърди неприятно. На сутрешната работна закуска колегите му министри гледаха като плесенясали филийки и чакаха присъдата на началството. Този път тя беше безпощадна: някой трябваше да си подаде оставка, за да се успокои народът. Кой да поеме към своята голгота в името на спокойствието на Правителството? Кой щеше да е жертвения агнец? За нищо на света не биваше да се спекулира със стабилността на Правителството. Паднеше ли то, всичко отиваше по дяволите- и субсидии, и евро фондове, и комисионни. Урунгелов си представи едно недалечно бъдеще, лишено от всякакви досегашни благинки. Мрачна картина. Един почти реален Армагедон на родна почва. И точно тогава патриотичното му чувство избуя. Взе решението на мига, ръководен изцяло от личните си интереси.
„ Аз ще подам оставка”- съобщи важно на колегите си и зачака ответната реакция. Никой не смееше да гъкне. На всички беше ясно, че ножът беше опрял до кокала. Някой трябваше да даде фира. Урунгелов беше готов да се сбогува с министерския стол в името на бъдещия си просперитет. Имаше изготвена план програма, в която фигурираха всичките му искани компенсации. Те включваха няколко комисии, два-три фонда, фирми и фирмички, плюс Х броя милиона в швейцарска банка. Това беше цената на министерското кресло. Началството прие молбата му и я разписа. Оставката беше факт. Както и последиците за нея за десет поколения Урунгелови напред. Всичко беше явно- да влезе убития! Урунгелов излезе пред подивялата тълпа и важно махна с ръка за мълчание. Всички притихнаха, всички него слушаха. Това, което журналистическите камери запечатаха щеше да се върти по каналите години наред. Първият български министър, подал оставка. Да….. Урунгелов се изправи пред масите, предвкусвайки вечната слава. Защо да остава министър? Днес министър, утре- мишена. Не! Подавайки оставката си, Урунгелов си осигуряваше златна мина в алеята на славата. Мина, която и най-закоравелите анти-държавници нямаше да могат да взривят. Него щяха да го помнят като най-почтения български министър, сдал поста в името на държавата. Колко му трябва на един министър, за да си отиде? …..
Ваня Ангелова