Оставката на министъра
Проблемът не беше в него, проблемът беше в хората. Как може само за един такъв незначителен гаф те да искат оставката му? Да, наистина се получи неприятна ситуация със стачките и неизпълнените обещания от миналата година, но той беше убеден, че примирения дух на народа вече е забравил това. Как може при предишното правителство да се беше получило, а сега вече да не действаха празните приказки и обещания? Какво не беше наред?
Такива мисли вълнуваха министъра на образованието. Беше минала само година откакто беше на този пост и две и половина от стачките на учители и ученици през 2007 година. Достатъчно дълго време, за да се успокоят вечно недоволните, но и също толкова дезорганизирани учители и ученици, но явно нещо не беше наред.
Министърът седна на бюрото, обади се на заместника си, за да измислят срещи с досадни учители и директори, за да ги поомаят и успокоят, явно трябваше повече дипломация. След това се зачете в някаква книжка, опитвайки се да игнорира шума от струпалите се под прозореца скандиращи хора. Задачата не беше трудна, той вече беше свикнал на това трети ден поред. Можеше да си почине, чак следобяда щяха да излязат заедно с министрите на финансите и социалната политика, за да успокоят тълпите. А за какво мрънкаха всички-за пари. Това, че тазгодишната учебна година почти се провали заради недоизготвените учебници по новата програма и неподготвените учители според него беше само оправдание. Нали искаха реформа? Искаха я бързо. А сега, когато тя се направи само за едно лято, въпреки и с месец закъснение, отново бяха недоволни. Учителите не ги беше грижа за програмата, че кой изобщо го беше всъщност… Просто искаха пари. Това нямаше да е проблем, ако не се бяха отучили да се задоволяват с фиктивни десетпроцентни увеличения. Вече ламтяха за много, но това изискваше истински реформи, защото ако го получеха, щяха да си поискат и други. А сериозните реформи са трудно нещо, но винаги могат да се отлагат и провлачват още. Така щеше да бъде и сега.
Но следобядът донесе неочаквани събития. Министърът на образованието получи обаждане, което иначе не би го заинтригувало, но сега дори леко го разтревожи. Лекарите, които бяха смятани за обезвредени за момента, също се раздвижили и без поискано разрешение се бяха запътили към площада пред Народното събрание, където беше основната част учители. Какво искаха пък те, нали вече са завършили училище, получиха увеличение, дори малко средства за апаратура и ремонти бяха отделени… Започнаха да се промъкват опасения, че може и други да се включат, министри и говорители започнаха умишлено да излизат при журналистите, за да убеждават народа, чрез преките предавания, че почти се е стигнало до съгласие, че след преговори исканията може и да се удовлетворят изцяло. Трябваше да се разсее тълпата по някакъв начин. Но този път може би вече беше късно. Докато изявленията говореха за мир и разбирателство, видео материалите показваха сгъстяването на масата хора и непрестанните им гневни скандирания. Вече започнаха и случайни и недотолкова минувачи да се спират, като след няколко минути да ставаха част от нарастващото недоволство. А какво ли мислеха министрите в този момент?
Беше свикано спешно събрание. Единственото решение беше да се съгласят веднага с всички искания. По-добре сега, докато обособените браншове в митинга бяха само два, после щяха да станат повече. Ако укротяха тези, другите нямаше да са толкова заплашителни сами. Бюджетният излишък от миналата година щеше да стигне за по-голямата част от исканията, с някои икономии и номера, щяха да оправят положението. „Народът е овчи, балами, които злобеят един към друг и не могат да се раздвижат и обединят, за да направят нещо значимо вече. Робстото и тоталитаризмът ги умориха, повече от това не могат да направят заедно“. Така министър-председателят успокои събралите се на закритото събрание. Съвсем скоро проблемът щеше да бъде решен.
Министрите на образованието, здравеопазването и финансите, заедно с министър председателя излязоха пред Народното събрание. Със самодоволна физиономия последният започна импровизираната си реч, с която щеше да сложи край на всичко. Сладкодумието му, заедно с наистина значимото решение, бяха лек и за най-недоверчивия даскал с 35 години стаж сред безбройните лъжи и оправдания на учениците.
Но денят още от самото начало беше тръгнал на зле. Един туко-що завършил студент по журналистика успя да промени хода на историята. С много хъс и малко за губене, той беше решил да направи репортажа на живота си още в началото на кариерата си. И успя. След пресконференцията предишния ден, в суматохата беше успял да намести микрофон в едно от цветята в залата, която по ирония на съдбата се оказа мястото, където се проведе закритото събрание. И всъщност се оказа, че минути преди речта на министър-председателя, по една от националните телевизии бил излъчен запис на събранието и далеч по-искрената му реч по същия въпрос.
За изненада на цялото министерско струпване, речта пред тълпата не я успокои, а я умножи и разяри, нещо определено не беше наред.
На следващия ден цялото правителство подаде оставка. Не се знаеше кой сега щеше да събере смелост да се бори за депутатските места и министерски постове, но вече беше ясно какво не е било на ред този път. На народът му беше дошло до гуша.