Оставката на министъра
За пръв път от седмици, министър Петко Руменов похапна обилно на вечеря. Бобецът беше леко препържен, но пък беконът си го биваше.
Министърът тегли един последен залък по порцелановата чиния и поля хапката с „Шуменско”.
— Хм, „Шуменско”! — тихо промърмори Руменов- Стига с този шум!
Министърът беше станал подозрителен и към менюто. Внимаваше, какво си поръчва и в кварталната кръчма, дори. Беше изключил от битието си, например, всички производни на Пещерските лозя. Само това оставаше, онзи ерудит Легенски, от сутрешния блок, да го засече нейде, как примлясва блажено, след поредната глътка. По подобна причина бе преустановил и блажения навик да се почесва с пръст дълбоко отзад, след дълго седене по пресконференции, за да не го свързват с Дупница.
Руменов се протегна свойски над трапезата, оригна се изчерпателно, като коалиционен партньор на байрам и пусна на жена си мазна, холестеролна усмивка.
— Мила, би ли ме оставила сам.
— Много работиш, напоследък.-промълви загрижено, министершата.
— Така е. Налага се. Не виждаш ли, каква буря се вихри?
Всъщност, на министъра му се попръцваше, след боба. Така беше от първия ден на сватбата им. Щадеше я.
Руменов премести морно тяло в мекия фотьойл, грабна законопроекта и вяло се зачете. Закон за използване на политическата отговорност. „Време беше”-помисли си той. От началото на мандата повтарям на Станиш Сергеев да го регламентираме. Кога и как. Кога и защо. Кога и поради какви причини. Писна ми иначе-ще понесете ли отговорност, ще си подадете ли оставка? Легенски ме пита за това по сто пъти на прозявка, сутрин. Онзи бърборино, Барбареков, също. Донка Татянова, вечната тревненска мома, и тя. Я със закон!Ама-ха! Да се знае веднъж завинаги.
Руменов започна отначало. „Този закон урежда обществените отношения по формиране, анализ, оценка и използване на политическата отговорност.” Добре написано, рече си той. Прехвърли набързо законопроекта, подчерта санкциите, с намерение да се позасилят и доволен полегна. Утре ще е бурен ден. Ще им скъсам…Дупницата!
Навън валеше из ведро. Да му мисли Хептен Емел, рече си министърът и се унесе в нервна дрямка. Нещо не му даваше мира. Не, не беше опозицията. За пръв път почувства, че греши в нещо. Убягваше му и го караше да усуква мокри чаршафи около снагата си, докато се мяташе нервно в просъница. „Ще подам оставка, ако не ми приемат закона. Така де, ако не ги закова с тоз закон, така и така ще трябва да я подавам. Опять обосрались, както казваше май…Ленин….
Сънят го прибра.
На сутринта го събуди познатата мелодия от GSM-а. Беше рано за Азис. С тази мелодия звънеше само Председателя Пирин Георгиевски.
-Абе, Главъ! Ти погледна ли си законопроекта, бе? Не ти ли стигат подигравките, а? Махам го от дневния ред, оправяй се!Ще ни съсипеш партията!
— Кво ми е на закона, бе? – това американче го дразнеше с тембъра си на гълтач на бодлива тел.
— Я виж, как се съкращава Закон за използване на политическата отговорност!
— ЗИПО, как?- министърът пребледня. Z I P O !!!
Край, не се издържа повече. Напускам!
И с последния залп на снощния боб, врътна подписа си под приготвения от седмица формуляр!