-->

www.rumenpetkov.wordpress.com

1.

Беше един от онези прекрасни пролетни изгреви. Слънцето вече се беше издигнало над хоризонта, но не чак толкова, че да блести в очите ти. Явно, че през нощта беше ръмяло, защото въздухът в София ухаеше на спално помещение след сапунка.

Прозорецът на кабинета на вътрешния министър беше отворен. На перваза — седнали две ангелчета. Закръглени, но в никакъв случай не дебели. Знам, че би трябвало да са чисто бели, но, вероятно заради изгрева, излъчваха ален оттенък. Пушеха трева.

 — Копеле, днеска е ред ти да го събудиш – каза това, което беше отляво. То изглеждаше малко по-възрастно, ако изобщо може да се говори за възраст при ангелите.
 — Стига бе, копеле, нали аз го будих вчера. – Другото ангелче изглежда се докачи – Онзи ден пак бях аз. Кога ще дойде твоят ред?
 — Копеле, ти си му официалният ангел-хранител. Аз само ти помагам докато е министър – така разпореди Бог.
 — Егати помощника! Само ме дразниш. За пет евро работа не си свършил, откакто си тука! – дясното ангелче си дръпна енергично от фаса, така както го държеше между палеца и средния си пръст и се смъкна от перваза на пода.

Беше високо не повече от метър и заради крилата ли, заради изпъкналото коремче ли, но докато се тътрузеше към бюрото, се поклащаше като бременна в осмия месец. Стъпи на стола, после на бюрото и се приближи до саксията. Изпика се в нея, докато си дърпаше за последно от фаса. Хвърли го в саксията.

Приближи се до главата на министъра, който спеше върху една папка на бюрото. Седна по турски и започна нежно да го гали по прошарената коса. Министърът се усмихна в съня си. Ангелчето също. Надвеси се над него и внимателно го целуна по челото. После тихо запя една от онези прекрасни ангелски песни, които те карат да се чувстваш част от вечността. Министърът внезапно се изкиха в лицето му и то, като шутиран гълъб, се претърколи през гръб и падна от бюрото.

Другото ангелче се изкиска перверзно от перваза…

2.

Румян Пенков се стресна в съня си. Вратът леко го наболяваше отляво, защото беше спал върху бюрото, но се чувстваше в едно такова приповдигнато настроение. Опита се да си припомни какво е сънувал, но нищо не се появи в главата му. Майната му – няма значение. Изми си очите и се приближи към прозореца. Беше един от онези прекрасни пролетни изгреви. Слънцето вече се беше издигнало над хоризонта, но не чак толкова, че да блести в очите ти.

Внезапно се сети за имейла. Настроението му моментално се сговни. Отиде до бюрото и чукна върху клавиатурата. След миг колебание скрийнсейвърът се разкара от екрана. Министърът още веднъж прочете текста. Знаеше, че ще се справи. Той винаги се справяше. Но ще мисли за това след пресконференцията…

3.

Румен Петков слезе от задната дясна врата на колата. Кимна делово на полицая на входа и почти набегом влезе в министерството. След като гръмнаха Кюлев, у него се беше появила една дълбока тревога, която го стягаше като душевен мазол всеки път, когато слизаше от колата. Опита се да не мисли за това. И без друго имаше достатъчно грижи на главата. В края на краищата никой не е вечен, нали…

4.

Официалният ангел-хранител беше седнал върху раменете на министър Румян Пенков и бодро разтриваше слепоочията му. Пърхаше енергично с криле, за да освежава въздуха. От време на време духаше нежно към главата му и с това стопяваше напрежението, което се появяваше при някои от въпросите на журналисти.

Помощник-хранителят прехвърчаше при тези, които имаха въпроси и им пречеше, колкото му позволяваха силите: опита се да приспи кокошката от „Сега” с нежни песни, направи няколко срива в камерата на оператора от Канала, изгори лампата на екипа на Европа…

Трябва за знаете, че по принцип тези работи не са присъщи на официалните ангели-хранители, но 1) този беше помощник, 2) и без това никой не ги виждаше, 3) техниката на Канала си плаче за нова, 4) магистратурата му беше по политически пиар. Пък и Бог напоследък си затваряше очите за някои дребни отклонения…

5.

Румян Пенков се беше подготвил добре за тази пресконференция. Беше привикал сутринта журналистите и им беше продиктувал въпросите, които трябваше да му зададат в съответния ред. После почти цял час стоя пред огледалото и репетира различни гримаси на изненада, на учудване, на презрение и на решителност. Беше много добър. Просто на някои хора си им идват отвътре тези работи. Който си го може, си го може…

Само проклетият имейл адски го притесняваше. Ясно е че става въпрос за активно мероприятие. Почеркът е на някои от нашите. Но кой ли може да е? Да не би да е… Не, не – изключено. Румян моментално отхвърли тази мисъл от главата си. И как е възможно неговите хора все още да не са разбрали нищо. Явно онзи, който и да е той, е професионалист.

„До този момент успях да изиграя мача по най-добрия начин – разсъждаваше Румян. Нито веднъж не съм изневерил на правилата. Истината е това, в което хората вярват. А хората вярват на онова, което аз им показвам по телевизията. Не е важно какво правиш. За да запазиш властта, трябва да създаваш реалност. Аз създавам реалност, затова оцелявам. Това е тайната на успешната политика. Всичко е пиар и активни мероприятия. Тука на нашите простаци и най-великия икономист да им доведеш, и най-честния християнин да им сложиш за министър, те след шест месеца ще го мразят, завиждат и ще му искат оставката…”

6.

След пресконференцията Румян Пенков се прибра в кабинета си и се втренчи в имейла. Това беше най-голямото изпитание, пред което се беше изправял през целия си (политически) живот. Около него двете ангелчета пърхаха с крилца и се опитваха да го развеселят, но той не ги виждаше. Ако този имейл стигне до медиите, с Румян е свършено.

 — Кой си ти? Защо ми го причиняваше – Румян изкрещя с всички сили към екрана. Униформеният отвън леко открехна вратата, но разбра и мигом изчезна.

7.

Политическият ангел-хранител обикаляше в съвършени елипси около главата на министър Румян Пенков и му говореше нещо. Другия ангел се беше сврял в ъгъла на стаята и си блъскаше главата в стената вече от половин час.

Политическият ангел невъзмутимо говореше на вътрешния министър:

 — Контраатакувай! Не им давай инициативата. Остани верен на себе си. Винаги с усмивка, винаги в добро настроение. Не показвай слабост! Не губи самообладание.

8.

Румян Пенков за пореден път отвори имейла и препрочете текста. Там пишеше: „Знам за тебе повече, отколкото ти знаеш за себе си. Знам кой си. Аз те създадох.” Беше подписан от някой си Румен Петков.

Кой е този Петков? Какво всъщност знае? И как така съществува без разрешението на Румян!

Изведнъж Румян Пенков беше осенен от просветление. Той се почувства щастлив. Стана му леко на душата. Най-сетне измисли какво да направи. Той отговори на имейла:

„Блъфираш! Аз съм този който знае и може в тази страна” – натисна „send”.

„Пробвай ме!” – отговорът пристигна по-бързо отколкото Румян можеше да си помисли. Сякаш беше вече написан.

„Игрички ли ще ми играеш? Ти не съществуваш! В тази страна аз съм на власт. Тук съществува само това, което аз допусна до съществуване. Реалността е това, в което хората вярват. Те вярват в това, което им казват медиите. Първо мислят, че е странно. После казват, че са го чули отнякъде и накрая…”

„… вече го разказват на приятелите си като свои мисли.” – отговорът довърши изречението на Румян преди самият Румян да го беше изписал, макар, че си го беше помислил…

Това вече на нищо не приличаше. Министърът на вътрешните работи Румян Пенков затвори с трясък капака на лаптопа и започна да се оглежда стреснато наоколо. Струваше му се, че в стаята има още някой. Той владееше телевизиите, владееше радиото, владееше вестниците. Само тъпият интернет все още му се изплъзваше. Но интернет нямаше никакво влияние в България. Това не беше истинска реалност. Виртуален свят на въздухари. И точно сега този измислен свят му вдигаше кръвното.

Румян Пенков заспа с мисълта, че от утре ще почне да поддържа свой собствен блог, за да им види сметката на блогърчетата.

9.

Министър Румен Петков беше много доволен от себе си. Идеята за блога си я биваше. Не, разбира се, като основен комуникационен канал, но все пак става дума за таргетирана публика. Най-стене ще надиграе блогърчетата на собствената им писта. В сравнения с историята на Румян Пенков, постановката срещу Волен на магистралата, та дори и запаленият спален вагон му се струваха просто бледички акции… Репетицийки за голямото представление, така да се каже… Ха сега да видим дали някои ще му се репчи, че не пази имиджа на правителството. Ще се случи нещо велико… Няма Куйович, няма Галеви, няма Запалеви… Духайте, генерали!

Но имаше нещо, което го свиваше под лъжичката… Опита са да се съсредоточи. Седна пред компютъра и започна да щрака по клавиатурата: „Румян Пенков се стресна в съня си. Имаше чувството, че…” Телефонът иззвъня и прекъсна Петков.

10.

Румян Пенков се стресна в съня си. Имаше чувството, че някой го гледа. Рязко извъртя главата си наляво. Беше на по-малко от педя от лицето му. Гледаше го право в очите. Имаше усмивката на Джокондата. Няма съмнение, беше ангелче.

 — Мъртъв ли съм? – Румян приживе не беше вярващ. Беше атеист, като всеки комунист.
 — В известен смисъл. Имам предвид — не физически.
 — Защо те виждам?
 — Когато умреш истински, ще видиш твоя истински ангел-хранител. Аз съм нещо като помощник. Аз съм политически ангел-хранител – пазя те, докато си в политиката.
 — А-ха…
 — Сега си отивам.
 — Искаш да кажеш, че…
 — Да!
 — В смисъл, че…
 — Точно така!
 — Съм политически мъртвец …

Ангелът се усмихна. В кабинета стана по-светло.

 — Но можеш да ме питаш нещо, преди да отлетя при Бог за нови задачи. Имаме още малко време…
 — Кой съм аз? Какво съм аз? Кой ме създаде?
 — Знаеш отговора, правилно се досети – ти си в блога на министъра на вътрешните работи, Румен Петков. Той те създаде. Ти му трябваше за неговия пиар. Ти си нули и единици…
 — Но аз живея ли извън главата на този човек?
 — Да, разбира се. Ти си в блога – веднъж качен там, имаш вече свой самостоятелен живот.
 — И министър Петков ли ме уби… в смисъл, такова… политически… дигитално де…
 — Честно да ти кажа и аз не зная всичко. Само Бог е всемогъщ. Знам само, че вече не си нужен за кампанията на министъра.
 — Мислех си, че аз дърпам конците, а всичко така се обърка…
 — Знам, нали аз ти внушавах тези мисли. Министърът де, но чрез мене…
 — Тъпо е така, някак си не е честно – уж всичко правиш според инструкциите, а се будиш една сутрин и гледаш ангели, братче…
 — Всички политици са така. Макар че никой не иска да си го признае докато е на власт.
 — А има ли възможност за възкресение? Така де, втори шанс, искам да кажа…
 — Не ставай смешен – ти си в български блог.
 — Но защо министърът ме унищожава – това не е ли лош пиар за него?
 — Нямам представа. Аз самият съм плод на неговото въображение. И там на съветниците, знаеш, Райчев, Голфа, Гронев… Усещам само, че нещо се обърка. Май самият министър изпусна ситуацията от контрол…

11.

Румен Петков довърши изречението „Май самият министър изпусна ситуацията от контрол. Задава се нещо голямо…” Тай даде команда „публикувай” и се усмихна доволен от себе си. Имаше доза гениалност в идеята за блога с историята на Румян Пенков. Очакваше с нетърпение момента, в който ще се срещне на четири очи с Валерия Велева.

Но нещо го свиваше под лъжичката. „Давай, моето момче – си каза той окуражаващо – това е само един измислен герой, не се впрягай. Ще се справиш. Вярвам в теб!”

И заспа.

Сънува, че не е Румен Петков, а че е Румян Пенков. Та значи яви му се, че Румян Пенков възкръсва и доживява до дълбоки старини. Абе някак си хем знае, че е той, хем обаче гледа през очите на Румян Пенков. Но като пенсионер е някак жълт, спаружен един този Пенков, никакъв такъв. Не както си го представяше в блога – здрав, енергичен, не пие, не пуши… Малко приличаше на масларовски пенсионер, който не може да повярва, че инфлацията му е изяла увеличението на пенсията…

И седи в съня този Пенков край едно легло. Докато сънува, Петков знае, че някой умира в това легло, но Пенков не поглежда към леглото и не се разбира кой е вътре. Притеснява се Петков, че е жена му, но не е жена му. Че е Еми, но и тя не е. Умиращият изведнъж проговаря:

 — Дядо, моля те за последно…

Чак сега Пенков поглежда към леглото и Петков вижда, че това е внукът му. Той още няма внук, но Румян знае, че това е внукът му, който също се казва Румян.

 — Дядо, моля те. Няма смисъл. Късно е вече. Моля те, дядо…
 — Всичко ще е наред. Спокойно, мойто момче…
 — Моля те, бе дядо… какъв човек си ти, бе… като на бог ти се моля…

Пенков дума не обелва. Мълчи, значи. Внукът изпада в истерия, недига се в леглото и започва да удря стария Пенков по лицето. Пенков дори не вдига ръце да се запази. Хилавите юмручета на момчето дори не предизвикват болка. И от това още повече го боли душата.

 — Ти нищо не си направил, когато си бил министър. Ти си търгувал с тях. Ти си виновен. Ти си, ти, ти, ти… — момчето крещи с писклив глас.

Пенков хваща нервно ръцете на детето и започва сам да се удря с тях по лицето.

 — Е какво – продължава младежът – доволна ли е шибаната ти партия! Благодарна ли ти е! Изритаха те като парцал! Ти СИ парцал! Парцал! Парцал!

И двамата се укротяват. Пенков ридае.

 — Моля те, дядо, последна доза… моля те, така и така се свърши… няма смисъл… вече нищо не може да се направи… последна доза, моля…

Изведнъж момчето започва да потъва в леглото, сякаш дюшекът е блато. Пенков се опитва да ги измъкне, но няма сили. Напъва се, но не може да помръдне от мястото си. Внукът потъва, потъва, потъва…

12.

Румен Петков се събуди със странно чувство. Като че ли сънят беше по-реален отколкото действителността. „Стига глупости. Ще се справиш, момче! Не мисли за това. Глупости! Преуморен си просто.” Стана и пи направо от бутилката. Разля по брадичката, гушата и тениската си — ръцете му трепереха.

Пуши. Цепеше го глава. Заспа едва призори.

13.

Беше един от онези прекрасни пролетни изгреви. Слънцето вече се беше издигнало над хоризонта, но не чак толкова, че да блести в очите ти. Явно, че през нощта беше ръмяло, защото въздухът в София ухаеше на казарма след сапунка.

Румен Петков се стресна в съня си. Имаше чувството, че някой го гледа. Рязко извъртя главата си наляво. Беше на по-малко от педя от лицето му. Гледаше го право в очите. Имаше усмивката на Джокондата.

 — И аз ли? – попита Петков.
 — Сам знаеш как е – каза ангелът.
 — Но има ли наистина ангели?
 — Със сигурност из блоговете.
 — Ама аз съм истински министър, жив съм.
 — Не вече, щом ме виждаш.
 — Това са глупости.
 — Сам го каза: в твоя свят всичко е пиар и активни мероприятия.

Министърът се изправи рязко. Обърна се към небето и изкрещя с пълен глас към Бог:

 — Защо ми го причиняваш, Боже? Защо? Какво съм ти направил на тебе лично, копеленце БлОГърско?
 — Пич, ти сам си го направи. Нали сам казваше, че най-истинската реалност е тази, в която хората вярват — всичко е пиар и активни мероприятия. Ти сам се набута в блога ми. Това е публично пространство, аз съм просто администратор – Peio трябваше да му отговори. После даде команда „публикувай”.