Министерската оставка
Ден първи
Навън учителите скандираха.
Министър Добродушев отегчено затвори прозореца. На вратата се почука. “Секретарката” — помисли си той. “Влез’.
Оказа се колегата му, министър Пиков. Изглеждаше пожълтял и леко се олюляваше.
“Как е Добродушев, пречат ли ти онези отвън? Ако искаш мога да пратя една ударна бригада да ги разпръсне?” — попита леко шеговито той, пускайки най-чаровната си усмивка.
Добродушев уморено поклати глава: “Не, мисля че преговорите вървят добре, ще стигнем до някакъв разумен компромис”.
Пиков изглеждаше разочарован. Но само за минута-две. След това бръкна в джоба на панталоните си и извади малко шишенце с билкова ракия. Лицето му веднага се разведри.
“Да пийнем?”
Добродушев кимна. След това се прозя и извади мобилния си телефон. „Ще се обадя на Тен, сигурно и тя има нужда“.
Последва кратко и доста нетърпеливо звучащо мълчание докато номерът се набираше. След 3 минути звънене Добродушев се отказа. “Сигурно е в отпуска, изпуснахме…„.
“Така е, на 15ти миналия месец можеше тогава да се съберем, ама нейсе, бях си в родния град тоя ден.”
Внезапно вратата се отвори широко и от нея се показа едно младежко, леко пъпчиво и безкрайно любопитно лице. “Кво си прайкате?” – пискливият гласец на Нуке прониза тишината. Двамата министри не изглеждаха изненадани. По-скоро примирени с неизбежното присъствие на широко смятания за млад гений и легендарен юпистки идол Нуке. След около 10 секунди незаинтересовано взиране в празното пространство първи реагира Пиков.
“Аз трябва да тръгвам, имам среща с едни инвеститори, дошли да влагат пари в Българистания.”
Реакцията на Нуке бе мигновена. Очите му хитро се присвиха, устата му стана една права линия а носът му се вирна като на хрътка, усетила нещо голямо.
“Идвам с теб, ти така и така не знаеш английски и няма да може да се оправиш.”
“50-50, обаче, от комисиона?”
Нуке се замисли за момент, след това попита: “Ама сигурни ли са? Последните седем пъти нищо не стана, избягаха със не знам, със странен уплашен поглед, чужденците”. “Вярвай ми!”- избоботи Пиков, бръкна в джоба си, премести нещо там, бръкна в другия си джоб и въздъхна. “Колко работа и нерви изхабих днес… Не ми е лесно. Трябва да си подам оставка някой ден”
Конференцията
Беше задушно. Тълпата от журналисти беше полузаспала. Куп мухи отчаяно се мъчеха да излетят към слънцето, те жужаха и се блъскаха в мръсния прозорец на залата, но тяхното бръмчене за помощ не се чуваше от бучащите вентилатори и гласовете на изказващите се.
Министър Фастъковин седеше на масата, ръцете му нервно си играеха с микрофона, а белите му дробове отчаяно крещяха за цигара. Беше изпушил кутия и половина днес, но от десет минути тези хора безмилостно го задържаха тук без никаква почивка.
Добродушев седеше до него. На лицето му бе изписана една огромна всепоглъщаща летаргия. Чувстваше се безпомощен пред непрекъснатите искания, въпроси, препоръки, критики и всевъзможни заядливи забележки на журналистите. Единствената му надежда за измъкване от ситуацията бе Фастъковин, и разбира се, спасителния стоманено-бетонен буфер от жертвоготовни експерти, експертки и експертчета в министерството му.
На микрофона убедително и безкрайно красноречиво говореше един от тези правителствените експерти. Той строеше един грамаден, величествено-изящен небостъргач от думи, чийто неземен блясък и чиято несравнима крепкост и логичност някак не бяха в унисон с цялата обстановка. Явно единствено мухите повярваха на пламенната му реч, защото изпратиха една от тях да слуша по-отблизо. Говорещият обаче не оцени жеста и яростно замахна към мухата.
Фастъковин забеляза с периферното си зрение жеста на експерта и в очите му веднага просветна надежда. Той реши да се възползва. “Да спираме седящото парти!”
Една журналистка се почувства засегната от тези думи и навири микрофона си незабележимо до двамата министри.
“Седящо парти? Много си сладък.”
“Знам. В сряда няма да съм тук миличък, ще се оправиш ли без мен?”
“Еееееее. Хайде де. Обещал си и тогава да бъдеш мой!”
“Не, предлагам да замажем нещата.”
“Не знам колко ще удържат на напора тези бастуни. Те не са толкова твърди като теб!”
“Офф, накара ме да размисля. Ще видим. Може пък да те огрее”.
Тази вечер цяла Булгаристания чу тези думи. Някои се смееха, други блогеха, трети пиеха, четвърти псуваха. До три дни никой вече не си спомняше за това.
Пожарът
В луксозната хотелска стая на френската Ривиера последните лъчи на залеза се отразяваха в златните украшения на бюрото в ъгъла. От леко отворения прозорец долиташе плясъкът на вълните и далечната глъч на туристите. Миришеше на море.
Тен протегна дебелото си безформено тяло върху леглото и тя усети мекотата на водния матрак приятно да масажира задните й части.
В този момент, някак грубо и нахално иззвъня телефонът. Тен се стресна, но след това се заслуша в рингтона с песен на Азис и след около три минути отново бе спокойна. Когато ГСМ-ът спря да звъни, тя за пореден път се замисли колко е кофти да си министър. Винаги когато си в отпуска и те търсят на пожар.
“На пожар”. Спомените за преди 2 години нахлуха в главата й. Тъкмо беше започнала да свиква с длъжността си, т.е. да свиква е относително, тъй като много трудно се свиква с тези тъй дълги и скучни отпуски. И пак тогава и звъннаха. Някакъв келеш от министерството, без връзки, най-вероятно вече и без длъжност в министерството. Да я търси нея ! Какво безочие. В момента, в който той започна да я занимава с някакви пожари (или бяха наводнения? или и двете?) тя знаеше, че беше допуснала грешка. Принципът е: ‘или в отпуска и не вдигаш или в отпуска и вдигаш, казваш вълшебните думички – ще кажа на коса че ми пречите при осъществяването на служебните си задължения и ще ви се види тесен света – и затваряш. Но не, тя сгреши тогава и цели 15 минути трябваше отдалечено да ръководи пожарните екипи (или бяха екипите за наводнения? или и двете?). Обясни им да не забравят да сипят вода в камионите, подробно ги инструктира как струята трябва да попадне върху огъня, а не в другата посока. По-късно редица телевизии ласкаво отразиха тази нейна навременна и жертвоготовна помощ.
В този момент Тен прекъсна замечтаните си размисли, стана, облече се, грабна правителствената кредитна карта без лимит и отиде да пазарува в крайбрежното градче.
След 45 минути
Някъде в далечината се чу сирена. В околността на града, в едно малко, почти безлюдно селце някой бе хвърлил цигара край пътната настилка. Минаваща кола забелязала това и се обадила на 112. В рамките на минути френски пожарникари пристигнаха и обезопасиха мястото. И отново си тръгнаха. Никой не забеляза захвърлената на около 50 метра цигарена кутия с надпис “Black Loss”.
Ден последен
Да, беше последният ден от мандата на правителството. Бяха се събрали всичките в известен столичен клуб и празнуваха успешното управление. Пееха Ривхана и Базис, настроението беше на шест. Всички бяха радостни и доволни, че това петгодишно мъчение свърши. И те знаеха че то вероятно няма да се повтори.
Послепис (или втори хепиенд)
В един друг континент, в една друга вселена и в едно друго измерение:
Губернаторът на щата Ню Йорк — демократът Елиът Спицър, подаде оставка заради афера с проститутки, предадоха световните медии. „По време на кариерата си като държавен служител винаги съм твърдял и вярвам, че хората носят отговорност за поведението си, независимо от позицията, която заемат, и властта, която имат. Държа на това в не по-малка степен и що се отнася до мен самия”, казва в изявление Спицър, цитиран от Би Би Си. Спицър ще предаде властта на своя заместник Дейвид Патерсън на 17 март. Патерсън ще е първият афроамериканец и първият незрящ губернатор на щата Ню Йорк.