Оставката на министъра
Не сме народ, а... Пърша!
Беше ранна неделна сутрин и министърът се събуди с лек главобол и умора в прасците. След партито по случай „Случката“ в стомаха му се надигаше бунт. От известно време бунт се формираше и в други отвъдстомашни нему прослойки, но това не го интересуваше пряко.
Нахалството на народа, комуто той служеше можеше скоро да вземе превес и трябваше да се мисли по въпроса. Министърът стана, отиде до хладилника, взе си тоник и заседна пред телевизора. Пак за него говореха. „Защо всички искат оставката ми и какво толкова е станало?“ - заколеба се той. Нима не са доволни от нещо?
Сети се, че всички са изморени и вече на малцина им стиска да предприемат каквото и да било. Почти беше постигнал целта си и сега електоралната маса се състоеше от безмозъчни и неемоционални същества, които коментираха незадоволството си само помежду. Същите които му дадоха властта да не прави нищо. Дадоха му силата да се коалира, да определя новините по медиите, да остави на втори план всичко, задоволявайки животинска лакомия…
Министърът се усмихна и смени канала. Пак говореха за него. Ама нали бяха овце?! И кой им позволи да говорят за него. Министърът се изнерви и смени отново. Даваха филм за Кастро. Загледа се. Хора взимат властта с кръв - „Ц-ц“ - изскърца с уста. Министърът се замисли как е станало така, че всъщност е на поста си, после се сети и се погнуси. „Ама не съм само аз виновен, бе!“ - каза той на съвестта си. „Всички те са си виновни… И хората преди мен са виновни и хората след мен ще са виновни… И хората в моите редици са виновни… Не съм само аз, видя ли?!“ - съвестта му или оставащият минимум от нея реши да го притисне в ъгъла.
„Престани!“ - изкрещя министърът на съвестта си. „Не разбираш ли? Дали ще съм аз или някой друг – все е тая! Остави ме на мира! Защо се държиш като тях? Знаеш ли аз от колко хора завися? Знаеш ли, че половината от нещата, които правя - правя заради тях инак въобще няма да ме има? Не знаеше, нали?! Затова – мълчи!“ Главоболието се засили. Болката в прасците – също.
„Ти го правиш, нали? Ти искаш да ме боли? Ако това ще те направи щастлива – отивам. Отивам и ще ти докажа, че съм прав. Ще видиш, че същите тези хора няма да приемат факта, че напускам. Дори да си подам оставката – няма да я приемат.“
Министърът грабна сакото и излезе. Качи се в кола и отпраши с пълна газ. Съвеста му обаче остана вкъщи. За да се запази жива, тя избягваше да прекарва работният ден с него. Министърът спря пред работното си място, заколебан и се загледа иззад бронираните стъкла. После се прибра, но още от вратата съвестта го притисна отново. Реши, че ще спи на хотел и се затича обратно към колата. Защо не го оставяше на мира?!
На сутринта, когато отиваше към кабинета си, той отново спря и се загледа през стъклото. Беше страхотен априлски ден. Отвори вратата, пое си дълбоко въздух и се изправи. „Ще го направя!“ - каза си… „Ще се откажа!“ Закрачи по стълбите към централният вход, но се спря от силни крясъци на тълпата зад него. Хиляди души се бяха събрали. Не бяха там за да го молят за оставка. Бяха там да му я вземат.