-->

Оставката на министъра

Министърът се събуди. Тежко му беше. Никак не е лесно да си шеф на Милицията. И то на тая днешната Милиция, която дори не бие. За сметка на това, обаче, вчерашната умее много добре да пие. Затова и му беше тежко на човека – миналата нощ отново се беше опиянил до несвяст. Ами как иначе да избива напрежението от усилния министерски труд! Но за всяко главоболие си има лек. С бавни стъпки големият началник се запъти към кабинета си…за да обърне едно. От ранна младежка възраст партийният другар бе установил /посредством практиката, разбира се/, че клин клин избива. След като гаврътна на екс сутрешната си високоградусова доза, МВР-шефът Гумен Петков посети банята, като и този път успя да се обръсне без чужда помощ.

Наистина, днес бе доста тягостен ден… защото освен зверският махмурлук и друго мъчеше натежалата министерска глава. Редица недоброжелатели искаха оставката му. И каква ти редица — въздъхна Петков – то цялата държава ме е погнала! Как е възможно хората да изпадат в такива заблуждения? Толкова много съм направил за тая България! Големи наблагодарници са тея избиратели, ееей! Но заедно с верните другари от партията ще се измъкнем от кашата. Много сме, силни сме, ще излезем сухи от водата и този път, разсъждаваше Петков.

Погледна към любимия си министерски часовник – символ на благоденствие и просперитет. Установи, че е време да се захваща за работа. Няколко ледчета изпукаха в чашата му, когато върху тях потече втората утринна доза живителна алкохолна течност. Министърът взе лист хартия и се взря в него с празен поглед. Тук трябваше да напише ”подавам оставка”. Що за странна дума — “подавам” – замисли се биг-боса. Кой в днешни дни се издържа от подаване? Далеч по прагматично звучи “продавам”, а е и доста по — конвертируемо в България. Години наред съм се стремял да бъда полезен на партията си… Не разбират ли тея прости избиратели, че понякога от един министър се изискват саможертви за благото на държавата. Бил съм корумпиран! Да, така е, но съм го правил заради вас, неблагодарници такива. Как да им го налееш в тъпите глави… Политиката е сложна работа!

Тези и подобни тежки мисли разкъсваха душата на “бедния” министър в и без това, нелеката утрин.

- Добре – изрече полугласно шефът на Милицията – ясно, че ще се продава. Ама на кого? Една оставка на пазара на ценни книжа не струва нищо. Кой ли ще иска да я купи? В страната или в чужбина? В чужбина, разбира се, успокои се Петков. Тука няма пари за дома в Могилино, та за оставки ли. Не става! Някъде в Европа трябва да се продаде.

Изобщо словосъчетанието “продавам оставка” така се хареса на министъра, че той се влюби изначално и окончателно в него. Сега оставаше да реши кой в Европата ще даде достатъчно пари за драгоценния лист хартия.

Дали да не пробвам при Барозу? – това бе първото име за което се сети милиционерският бос. Името изплува някак механично, но образ още не идваше. А, да бе, и тоя беше един от мръсниците дето ми искат оставката. Иска, иска, ама аз даром няма да си я дам – възмущаваше се наум министърът. Никога, нищо, никому даром. Така са ме учили в партията. Някъде в алкохолното му подсъзнание често проблясваше и лозунга, прокламиран навремето от дядо му – “Ние тая власт с кръв сме я взели и само с кръв ще я дадем”. Да, ама що кръв изтече откак е министър, а властта все у него. Така не става и кръв няма вече в снагата на тая държава. Дали да не пробваме с една акция по кръводаряване в Евро парламента. Звучи добре – “Дарете кръв за оставката на Милиционер номер едно на България!” Министърът започна да си представя как в колуарите на парламента в Брюксел се тълпят мастити евро депутати и се надпреварват да пролеят кръвта си за благото на партията, неговата мила социалистическа партия. Други даже искат да минат повторно под иглата /предимно българи, румънци, поляци/ щото за кръводарителите се полага безплатно “Блъди Мери”.

И така, унесен в сладки мисли и наслаждаващ се на собственото си остроумие Гумен почувства, че е време да пийне едно, за да е все така свеж и мъдър потокът на мисълта му. “Кървавата Мария” накара синята му кръв да се разбушува като море. Беше истински горд от себе си от гения си.

Внезапно черна сянка помрачи щастието му. Една мисъл скова министерската глава. Ами, че кой ще плаща безплатното питие на евро-кръводарителя? Нали спряха парите почти по всички фондове. За “Сапард” не дават, та камо ли за водка с доматен сок, натъжи се искрено Гумен…и се замисли за господата евродепутати. А, бе те тея там и без това са башка луди. Ето в пресата пише — някакъв си министър на външните работи във Финландия подал оставка заради секс-скандал. Щур човек, брееей! Много имат да учат от нас тея в Европа. Ето например аз никога не съм участвал в нерегламентирани контакти с лица от друг пол освен като служебно ангажирана страна. Всичките ми такива отношения са по поръчка на оперативрен работник и строго се следят и записват със специалните разузнавателни средства. После, както си е по закон, се изтриват. Така се работи, ей европейците! — почеса се около слабините вътрешният министър и отпи с бавни глътки от питието си. Това с чужбината, за съжаление, няма да го бъде, унило заключи Гумен. Ама пък к’во пиене щеше да падне! А пък и как щяхме да опикаем фонтана пред европарламента, както само ние си знаем — досущ като в Плевен! Ееех, уви! – помисли си Милиционер №1 — Хубави времена бяха…

Креслив глас откъсна Петков от милите му спомени. Секретарката се провикна:

 — Гумене, имаш среща с премиера!

Трябва бързо да се приготвя, усети се министърът. Тоя пак за тая оставка ще ми пили на главата! Листът е празен. Но нищо. Още е рано. Има шанс да се продаде успешно тая работа.

Петков реши да не бърза. Нека обсъди въпроса на чашка със съпартийци и после. Та това си е партийна работа, все пак, не е ала-бала.

 — Звънят от БОП-а – провикна се пак секретарката Спаска. — Щял си да продаваш оставката си? К’ви са тея простотии, бе, Гумене? Ми мен, мен на кого ще ме продадеш? Ааа, май се сещам аз на кого. Ма му вземи повече кинти на тоя, дето се казва като оная ти работа и му кажи да ме пази, че още съм девствена — запревива се от кикот министерската секретарка.

 — Спаске, стига си се хилила ма, ами вземи се обади веднага на Иванов. Ох, не бе, той нали е в ареста … На Попиванов ли, на Петров ли да се обадиш, де да знам на кого… Колко пъти съм казвал да не назначават ясновидци! Да се направи веднага една вътрешна проверка. На тоя на парламента, как се казваше, Рилски ли к’ъв беше! На него се обади! Да се сформира парламентарна комисия под кодовото наименование “Ванга”, па да видим кому ще четат мислите! А, още, Спаске. Онея от Фе-БеРе-то там, от ДАНС ли МАНС ли, к’во беше? По поръчка на президента, кажи, да направят една проверка, да видим, кой пак ми сви запалката. Да де, ама аз съм свил четири. Я, я остави т’ва последното, че от много бачкане ми изпуши съвсем мозъка! Н знам к’ви ги приказвам вече! Еееей, съсипах си за здравето за тая България, еееей!
 — Не се тормози, шефе – изчурулика Спаска. Айде наздраве…Щото здравето е важно — да може да се работи, да се печели. Така де…Ама ти си печен, знаеш ги тея неща.

В този дух на съзидателен и неуморен труд измина работният ден на министъра. Като изключим обедната почивка … със Спаска.

На следващата утрин, както обикновено, господин министърът се събуди с усещането как стадо коне галопират из главата му. Не му беше никак леко, макар че денят бе събота и имаше доста време за другаруване с ледената напитка, Спаска и служебното куче Валентин.

Но трябва все пак и за работа, тоест за оставката да се мисли.

Дъното на потната чаша бе оставило мокро петно върху празния бял лист. Двете червени капки в долния ляв ъгъл на папируса напомняха за “Кървавата Мери”…или за Спаска? Мислите течаха бавно, но посоката им бе точната.

 — Имаме участник познал верния отговор – каза полугласно министъра. На родния пазар пак се вдигат цените на оставките. Не е зле да опитам на няколко места, пък който даде най — много. Да видим сега. На кого да звънна? Нека първо на тоя Муьович? Бе аз дадох ли му GSM на тоя?

 — Спаске, Спаске ма – провикна се министърът към секретарката, която се мотаеше чорлава в кухнята и забъркваше поредните “кървави коктейли” —  Дадохме ли на Уьович телефон?

 — Дадохме му и твоя и оня на премиера – с пресипнал глас се обади Спаска.

 — А, добре. Значи, ако не на мен на него ше се обади. А, бе, аз трябва да му звънна, май, а?

 — Ми звъни му 0888888888888 т’ва е последният му номер. Твоя де, ако си го забравил.

 — Кажи на Ушев да не ме записва, че ше водя разговор по една разработка – служебен де.

 — Няма как да те записва, щото е на една яхта в Средиземно море и играе карти с едни приятели.

 — А добре. А къде ми е телефона.

 — Ми нали ти казах у Муьович.
 — Ама ти и апарата ли си му дала?! Опасна си, Спаске! А, бе, не трябваше така. Сега ще има да приема поръчки от мое име. Дай ще звънна от твоя на моя.

 — Моя е в Ушев, щото има роуминг, ама ще ти дам тоя на мъжа ми. Е, има ли значение. Нали СРС-тата са за всички в държавата. Айде, и питиетата идват. Ха, наздраве, шефе!

Тук е мястото да се отбележи, че Спаска не беше истинското име на секретарката, а кодовото й название като агент под прикритие. Истинското си име тя отдавна бе забравила. Пухкавото, преждевременно застаряващо момиче отнесе коктейла си към спалнята, а министърът пак се унесе в тежки мисли.

Дааааааа. На тоя тип в ареста толкова съм му държал чадъра, че е време да си плаща. К’во пък толкова. Има пари. Има и повече пари…Да, бе, ама те тея пари са мои. И к’во излиза, че сам ще си продам, а после ще си купя оставката. И тоя отпада. Остава една възможност. Вътрешно партийна покупко-продажба. Така хем вълкът сит, хем агнето цяло, както казваше дядо докато пикаеше в бунара на двора. Продавам оставката си на партията. Тя плаща богато и парите пак се завъртат. Аз си отивам на село и си взимам Спаска.

Ееех, така си е, защото съм Умен. Не бе, не бях ли Гумен…???