Вятър в тръстиката
Сивите петна, с които бе изпъстрен листа започнаха да придобиват стройната форма на цифри, изрядно подредени в колони. Въпреки че обичаше да казва: “Това, което е възможно на теория рано или късно се случва”, беше изненадан. Не мислеше, че ударът ще дойде от там и затова се оказа неподготвен.
Отначало акциите бяха почти по равно контролирани от две групи, които периодично успяваха да надделеят в съвета на директорите и да назначат свой председател. В стремежа си за надмощие всяка от групите джиросваше акции и осигуряваше бизнес на дребни акционери, за да ги привлече при гласуванията в тяхна полза. Така неусетно няколко бизнесмена от Кърджали и Шумен успяха да съберат пакет, който пречеше на вземането на решения без тяхно участие. Влиянието им беше станало толкова силно, че последния председател на съвета на директорите де факто го избраха те.
“Станалото – станало, ще знаем за друг път…. Ако има друг път” - горчиво си помисли той. До тази сутрин беше убеден, че на следващото акционерно събрание преизбирането му ще е сигурно - все пак успя да вкара в ред отношенията с няколко стабилни бизнес партньора, което увеличи не толкова приходите за компанията, колкото бонусите и премиите на съвета на директорите и основните акционери, които контролираха по-голямата част от гласовете.
“Да-а-а-а!” – правилно ми казваха, че вкарването в екипа на послушковци е нож с две остриета. Ближат ти задника докато ги караш да си мислят, че са големи и от тях зависи нещо, но повярват ли си, започва да им се иска сами да играт играта.
От няколко месеца му докладваха, че дребни играчи изкупуват акции на каква да е цена. Големите акционери се притесняваха и го натискаха да взема мерки, но той вътрешно се надсмиваше на притесненията им. Знаеше, че никой извън техния кръг няма достатъчно финансов ресурс да придобие дял, с който да контролира нещата. Парите се контролираха от съвета на директорите на компанията, а той като изпълнителен директор следеше нещата.
Ударът дойде от неговите хора, явно се бяха сдушили с онези дребни играчи, които набираха скорост не толкова заради оборота на бизнеса си, колкото с позициите, които държаха и перспективите, които внушаваха на дребните акционери. Дяловете на тези плъхове, които бързат да напуснат кораба и при най слабо вълнение, както и на тези които до скоро се прикриваха, но както се оказа, винаги са били в комбина с искащите да заемат техните места в Съвета на директорите осигуряваха достатъчно гласове за радикални промени в управлението на компанията. Само най-тъпите в екипа смятаха, че до събранието нещата ще се оправят или поне забравят.
“Големите играчи затова сме големи.” – самонадеяно си помисли изпълнителният директор – “Защото не само мислим два хода напред, а ги и правим”. Преди години бе прочел една мисъл на Сун Дзъ, смисъла на която беше, че тръстиката устоява на бурята, за разлика от дъба, защото се накланя назад, докато отмине силния вятър.
С решитерност, присъща на хората, заети с мисълта да оцелеят изпълнителният директор извади химикалката си и написа:
О С Т А В КА