Оставката на министъра
Часът минаваше десет и половина, когато Румбата отвори очи. Погледна часовника на нощното шкафче и след като видя, че така и така вече чудовищно е закъснял за работа, реши да не бърза.
- Мамооо… – изкрещя Румбата, докато лениво се протягаше – Мамоооо…
От кухнята се дочуха забързани провлачени стъпки, след което вратата на стаята се отвори и през нея предпазливо се провря главата на възрастна жена.
- Добро утро, майче… – поздрави тя.
- Мекички. – обяви Румбата и я отпрати, помахвайки небрежно с ръка.
Отви се, попротегна се и точно се приготви да става от леглото, когато фигурата до него се размърда.
- Добро утро, дорогой мой – прозя се Сергей.
В отговор Румбата само изръмжа, не обичаше сутрините, особено ранните като тази.
- Сколко е часът? – попита Сергей.
- Защо, - усмихна се Румбата – за работа ли бързаш?
Двамата искрено се разсмяха. Сергей се протегна, взе си очилата от нощното шкафче, погледна часовника и като видя, че е почти единайсет, с едно движение се отви и както беше по червени боксерки, скокна на земята.
- Ставай, Румба, ставай – записука, докато трескаво навличаше дрехите си – Имах среща с Елена в десет, тя сигурно се чуди къде съм, сейчаш загазихме, Румба, сейчаш всички ще разберат за нас…
Румбата не изглеждаше притеснен, изобщо него много малко неща можеха да го стреснат.
- Успокой се, Сергей – скара му се той – Дръж се като възрастен! – след което изрева – Мамоооо, остави, ще ядем навън…
***
В министерството влязоха един след друг, първо Сергей, а след малко и Румбата. В интерес на истината и двамата имаха важни задачи за деня. Сергей трябваше най-накрая да избере какъв цвят да бъде новото му преспапие и дали да има декоративно водно конче в него, докато Румбата бе решил на всяка цена да мине боса на второ ниво в компютърната игра, която играеше от няколко седмици.
- Добро утро, господин Петков. – поздрави го секретарката му – Президентът се обади, иска да ви види незабавно…
„Незабавно” бе една от думите, които Румбата най-много мразеше, звучеше му като нещо много мръсно и долно.
- Веднага ли трябва да отида? – въздъхна той – Не може ли първо кафенцето…?
- Препоръчвам ви да отидете веднага… – извинително отговори секретакраката – Звучеше доста ядосан…
След едно кафе време Румбата почука и влезе при президента. Вътре с наведена глава вече седеше Сергей, а отляво на президента, със свиреп поглед, се бе изправила Елена – вихрената репортерка и спътница в живота на министър-председателя.
- Сядай, Петков – посочи му свободния стол президентът и Румбата, въпреки че не обичаше да се подчинява, седна, просто щеше да е глупаво да остане прав. – Познаваш Елена, нали? Всъщност, няма значение… Къде беше вчера?
Румбата погледна Сергей, който като че ли всеки момент щеше да се разплаче.
- Бях на риба… – хладнокръвно отговори вътрешният министър – Защо?
- Помисли пак… – спокойно каза президентът – Къде беше? Имай предвид, че след като те питам, имам някаква информация…
Сергей не можа да се сдържи и една самотна сълза се търкулна по румената му страна.
- Какво става тук? – отново опита да блъфира Румбата, но вече усещаше, че нещата не отиват надобре – Чувствам се като на разпит…
Президентът въздъхна, след което се обърна към вихрената репортерка.
- Елена, ако обичаш…
Спътницата на Сергей, хвърляйки мълнии с поглед, извади малко дигитално диктофонче и преди да го включи каза:
- Имах чувството, че Серж ми изневерява, Румба, затова преди няколко дни, докато спеше, му закачих едно миниатюрно предавателче, само най-вихрените репортери имаме такива… – след което включи машинката.
- „Ой, ой…” – завика от диктофона Сергей – „Ой, Румене, ой… Давай, падруг мой, давай…”
Елена спря записа. В кабинета тишината натежа. Президентът гледаше изпитателно. Сергей тихичко плачеше. Румбата прехвърляше варианти през главата си, но на нищо не можеше да се спре, затова просто се усмихна, така както само той можеше…
- Гоше… – но президентът го прекъсна:
- Гоце! – изкрещя той – Го-це! Човек винаги трябва да помни откъде е тръгнал! – след което продължи малко по-спокойно – Не те ли е срам бе, Румене! Не те ли е срам! Айде той Сергей лесно се подвежда, ама ти…
- Как можахте! – изсъска и вихрената Елена.
- Скъпа моя – проплака Сергей – дарагая…
- Млък! – сряза го президентът – Откога продължава този цирк? Една седмица? Две..?
Румбата изпъшка.
- Месец… – тихичко отговори Сергей.
- Месец! – едновременно извикаха Елена и Гоце, след което вихрената репортерка мълчаливо прибра диктофона в чантата си и без да казва нищо, с вече насълзени очи, изтича навън.
Президентът изчака да мине малко време, след което с равен глас попита:
- Защо и аз не бях поканен?
Румбата и Сергей мълчаха.
- Защо и аз не бях поканен? – повтори Гоце, но отново не получи отговор.
На вратата на кабинета се почука и вътре влезе секретарката на президента.
- Не сега! – отпрати я Гоце.
- Господин президент, - пренебрегна заповедта му тя – имаме проблем, в публичното пространство са се появили снимки на министър Петков в компанията на лица от сенчестия бизнес…
- Казах не сега! – изкрещя Гоце и удари с юмрук по масата.
Секретарката тихичко излезе. Президентът извади някакви листа от едно чекмедже и ги хвърли на бюрото пред себе си.
- Подписвай! – каза на Румбата той.
- Какво е това? – погледна листата вътрешният министър.
- Оставката ти. – ледено отвърна Гоце.
- Но… – опита да се обади и Сергей.
- Млък! – викна президентът – Няма да търпя подобно безочие! Едно е да си въртите далаверките, съвсем друго е да ме пренебрегвате по подобен грозен начин… Аз президент ли съм ви или…
- Ако Румен си отиде, аз също ще си подам… – тръгна да се заканва Сергей, но се спря, премисли и продължи – Ако Румен си отиде, аз ще съм много тъжен, Гоше…
- Недей, Серж… – спря го Румбата – Не си струва… – след което извади една химикалка от вътрешния джоб на сакото си и преди да подпише оставката, погледна Гоце право в очите – Това ли искаш, а? Кажи де, това ли искаш? Добре, получаваш го, господинчо… – и подписа.
Президентът издърпа оставката, прибра я обратно в бюрото си, погледна двамата пред себе си и махна с ръка:
- Свободни сте, оставете ме…
Румбата стана пръв, веднага след него и Сергей. Излязоха от стаята без да тряскат вратата, с достойнство.
- Педерасти! – каза след малко президентът.